3) неделя, 27.10.2019

                                    

                                          
  Нечии гласове ме накараха да изплувам от завладелите ме спомени.
  Явно все още бях с кислородна маска, тъй като без да правя някакво усилие чист въздух нахлуваше през ноздрите ми, които като по чудо бяха отпушени. През клепачите си виждах студената бяла светлина на болничната стая. За първи път от много време ми беше топличко. Сигурно бях полежал тук поне няколко часа.
  Никак не желаех да отворя очи на тази ужасна светлина. Само се заслушах в гласовете. В стаята имаше поне двама, единият от които беше мама. Изпитах облекчение, че е наблизо.
  - Разбрахте ли все пак какво му има? - попита тя загрижено.
  - Според изследванията има хронична обструктивна белодробна болест или накратко ХОББ. Но това е странно, тъй като това заболяване се появява при по-възрастни, а той е само на 17 - отвърна някаква жена с невярващ глас. - И то най-често засяга пушачите.
  - Ами... - провлачи мама с неудоволствие. - Той пушеше от осми клас.
  - Аааа... ужас... Ама, той изобщо не изглежда като човек, който би пушил.
  Явно жената умее да разчита хората. За жалост обаче, аз бях тъпак, който бе позволил да се самопредаде. След няколко секунди мама попита: - Какво е лечението?
  - Най-подходящото лечение в случая е кислородна терапия. Тя има много добри ефекти в дългосрочен план и ще позволи на момчето в бъдеще да води пълноценен живот. Тя представлява подаване на кондензиран кислород, както в момента. Тъй като състоянието му е доста обострено, е препоръчително да е с маска 15 часа в денонощие.
  - Моля?! - възмути се мама. - И как се очаква да говори с това нещо?
  - Спокойно. Има и носни канюли, които няма да му пречат. Също така освен медикаментите, които доктор Питърсън ще му изпише, ви съветвам да използвате лечебен исоп и бяла ружа*. Както и да му обясните, че е най-добре да консумира предимно плодове и зеленчуци.
  - Ясно. Нат и без това яде само плодове и зеленчуци. Много е злояд.
  Те продължиха да обсъждат подробно лечението. Почувствах се облекчен. Все пак ще живея. Бях се притеснил, че ще умра от рак или нещо такова. А и лечението звучеше поносимо. Освен това вече имам оправдание никога повече да не докосна цигара, ако продължа да контактувам с "приятелите" ми. Макар че едва ли ще искат да общуваме след това. Честно казано, предпочитам да съм сам, отколкото с такива "приятели".
  След известно време усетих хладна длан на челото си и отворих очи. Мама бе застанала до мен и ме гледаше тревожно. В косите й се бяха появили още бели кичури, а сенките около очите й бяха по-дълбоки. Като видя, че съм буден, се усмихна облекчено и рече: - Здрасти, Нат. Радвам се, че най-сетне се събуди.
  Намръщих се. Най-сетне ли?
  - Вече е неделя следобед - поясни. Значи съм бил в безсъзнание почти два дена. - Баща ти отиде да вземе нещо за ядене и скоро ще се върне. Вдругиден ще те изпишат, за да можем да купим необходимите неща за лечението. Надявам се да ми разкажеш какво се случи, като се приберем.
  Кимнах лекичко. Мама седна до мен и взе дланта ми в своите. Затворих очи и започнах да си пея наум. Жалко, че може би вече няма да мога да пея; като бях малък, това бе едно от любимите ми занимания.
  След известно време татко се появи. И в неговата вързана на опашка обръсната отстрани коса се бяха появили още бели кичури. Около сивите му очи клепачите бяха подпухнали, все едно не е спал, а и без това слабото му лице бе съвсем изпито. Той ми се усмихна измъчено и седна на близкия стол. Носеше хартиена торбичка, от която извади сандвичи с домати.
  Явно че са ми вкарвали глюкоза в кръвта, но бяха махнали абоката. Усетих, че съм доста гладен. Свалих маската бавно и взех сандвича, който татко ми подаде.
  - Мерси - изграчих едва чудо.
  Сигурно известно време няма да мога да говоря нормално. Докато ядяхме, носът ми бавничко започна да тече. Наложи се да го издухам, преди да сложа маската. Поне не се разкашлях. Чистият наситен с кислород въздух облекчаваше възпалените ми дробове и ме караше да се чувствам спокоен. 
  Като се постъмни, мама и татко трябваше да тръгват, но ми оставиха книгата, която наскоро бях почнал да чета. Потънах в нея веднага и четох, докато очите ми подпухнаха. Дори тогава едва се отлепих от нея, защото интересните моменти не свършваха.
-----------
* растения с благоприятно въздействие върху белите дробове