юг
юг (български)
ед.ч. | юг | |
---|---|---|
непълен член | юга | |
пълен член | югът | |
мн.ч. | — | |
членувано | — | |
бройна форма | — | |
звателна форма | — |
Съществително нарицателно име, мъжки род, тип 40a
Юг е едната от четирите посоки на света. На юг слънцето се намира след обяд в северното полушарие. На картите южната страна се намира винаги в долната хоризонтална страна. Южната посока, определена чрез азимута на компаса е 1800. Посоката в български текстове се означава с Ю, в английски със S (south).
Етимология
ст.-бълг. югъ νότος (Зогр., Мар., Сав., Супр.). Праслав. *jugъ. Трудна етимология. Ако *jugъ е сродна със старогр. αὐγή „лъч, зора“, то това би бил случай на подвижно *j-, което противоречи на мнозинството от слав форми. Връзката с лит. jaugti „смесвам“, латв. jaut „забърквам тесто“ (т.е. *jugъ първоначално да означава „размекнато време, меко време, топъл вятър“, срв. север) е възможна предвид бълг. диал. разюжа „стопявам“ (Плевенско), словен. odjužiti sе „стопявам се“, odjuga „нещо стопено“, чеш. jíhnouti „топя“ и стабилното значение в сърбохърв. jуг „южен вятър“, словен. jug, чеш. jíh, рум. iug „южняк, топъл вятър“, пол. диал. (карпат.) jug „топене на снега“. Съществува и друга интересна хипотеза, че праслав. *jugъ произлиза от името на съзвездието Везни (на гр. Ζυγός), първоначално у южните славяни, и е калкирано като се използва съответствието на гр. ζυγόν чрез слав. *jugo „впряг“: срв. лит. jaugti „впрягам“, лат. iugum „впряг“. Рус., укр. юг са заети от старобългарски (при ст.-рус. угъ).
Фразеологични изрази
Превод
|
|